Най-възрастният от братята, водачи на освободителното въстание на българите в края на XII век. Кръщелното му име било Теодор - с него е записан в българските документи. Византийските историци обикновено го споменават с името Петър, но един от тях (Теодор - Валсамон) го знае и като Славопетър. В съчиненията на западноевропейските хронисти се среща и името Калопетър, което може да се тълкува като „Добрия Петър".

    Когато през есента на 1185 г. Теодор бил коронясан за български цар, той приел името Петър. Чрез този акт била потърсена връзка с владетелите от Първото българско царство, по-точно с личността на цар Петър I (927-970), чиято царска титла била официално призната от Византия. Следователно още с първите си действия водачите на въстаналия народ се стремели да действуват не като отцепници от империята (както ги обвинявали византийските власти), а като радетели за възстановяване на българската държава. Когато описва церемонията около коронясването на най-големия от братята, Никита Хониат бележи жлъчно, че Петър обул „червени сандали" и сложил на главата си „златно венче". Иронията на византийския историк е неуместна, защото цар Петър обул червени ботуши и сложил на главата си златна корона - все атрибути за пълнота на владетелските му правомощия и заедно с това царски знаци още от времето на Симеон. Впрочем последвалите действия дават да се разбере, че идеята за приемствеността била ръководен момент в действията на цар Петър. След обявяването на въстанието българските войски се насочили към старата българска столица Велики Преслав. Няма съмнение, че цар Петър възнамерявал да направи Преслав своя столица. Освобождаването на града трябвало да възкреси спомена за миналото величие на българите. Обаче обстоятелствата се стекли така, че здраво укрепеният Преслав издържал напора на въстаническите войски. Цар Петър не разполагал с друг избор, освен да обяви за столица на възобновената българска държава „първобунтовния" Търновград.

    Обикновено името на цар Петър се среща заедно с това на по-малкия му брат Асен. Само веднъж документите свидетелствуват за някаква „криза" във взаимоотношенията им: става дума за събитията около похода на император Исак II Ангел към България през лятото на 1186 г. При тържествуващия император, който опустошавал полетата на Мизия, пристигнали пратеници на цар Петър: те уверявали Исак II Ангел, че предводителят на българите бил готов да се смири под неговата власт. Вероятно това бил тактически ход, тъй като по същото време Асен набирал помощни войски в земите на север от Дунав. Византийският император повярвал на престорените уверения в покорство и побързал да се завърне в столицата си, като сметнал, че е ликвидирал въстанието. Асен се върнал с голяма помощна войска от кумани - Петър веднага се присъединил към него, като заявил решимостта си да воюва дотогава, докато не освободи всички български земи (в Мизия, Тракия и Македония) от византийска власт.

    През следващите години цар Петър оставал постепенно в сянката на брат си Асен, който с енергичните си действия изпъкнал като водеща фигура в държавата. При все това Петър бил считан за български цар до 1190 г. В това ни уверяват свидетелствата на хронистите на III кръстоносен поход. Когато кръстоносната армия на Фридрих I Барбароса преминавала през българските земи при Ниш, „Калопетьр поздрави официално императора чрез писма и пратеници, отдаде му дължимата почит, обеща му сигурна помощ срещу неприятеля и по този начин се приближи до неговата особа". Лятото на 1189 г. император Фридрих I Барбароса погледнал благосклонно на предложението, макар и да не дал положителен отговор. В края на 1189 г. войната между Византийската империя и кръстоносната армия изглеждала неизбежна. Цар Петър, който внимателно следял развитието на събитията, изпратил ново пратеничество при немския император в Одрин. Българският владетел обещавал 40 000-на помощна армия, ако Фридрих I Барбароса признае царското му достойнство. До такава помощ не се стигнало, тъй като недоразуменията между Византия и кръстоносците скоро били изгладени. През лятото на 1190 г. цар Петър се оттеглил от престола и начело на българската държава застанал по-малкият му брат Иван Асен I. Обикновено се изтъква, че Петър доброволно се отказал от престола, като имал предвид изключителните качества на Асен, които по справедливост му отреждали първо място в държавата. Новонамерени документи дадоха да се разбере, че преотстъпването на короната станало вследствие на едно лично нещастие - цар Петър страдал от болки в краката. Обременен от този недъг, той предоставил престола на Асен, тъй като усилните и тежки времена изисквали държавата да се управлява от дейна и енергична натура.

    В замяна на това Асен запазил царската титла на Петър и външните белези на царската му власт. Заедно с това му били предоставени като собствен дял земите около Преслав и Провадия. Управлението на Петър по тези места не останало без следа - дори към средата на XIII век тези земи продължавали да се наричат „Петрова гора".

    В качеството си на втори владетел цар Петър резидирал в Преслав до 1196 г., когато брат му Иван Асен I станал жертва на заговор и паднал пронизан от меча на братовчед си Иванко. Мълвата за смъртта на цар Асен се разнесла из страната още преди заговорниците да овладеят Търново. Скоро станало ясно, че те разчитали на помощта на византийския император. Цар Петър обсадил Търново, но „протакал нещата, като мислел, че единствено това изчакване ще сломи противника му Иванко". Напразно заговорниците отправяли молби за помощ към Константинопол - двете византийски армии, които една след друга се отправили към България (едната била командувана лично от императора), се разбягали още при приближаването на старопланинските проходи. От ден на ден цар Петър ставал все по-силен (той контролирал изцяло положението в страната), което в крайна сметка довело до бягството на Иванко от Търново.

    В началото на 1197 г. Петър завладял столицата и „властта над българите отново минала изцяло в ръцете на най-големия брат”. За пръв помощник в държавните дела и управлението на страната бил привлечен най-малкият от братята -Калоян. Византийските историци твърдят, че цар Петър бил „мразен от съплеменниците си". Последното трябва да се разбира в смисъл, че той бил ненавиждан от онази част от българската аристокрация, която не се смирила под тежката ръка на Асен и се стремяла по всевъзможен начин да ограничи прерогативите на централната власт. Тъкмо тези сили се поставили начело на поредния заговор, който довел до премахването на цар Петър. „Малко по-късно", т.е. наскоро след повторното си възцаряване, цар Петър „мизерно завършил живота си, като бил пронизан от меча на свой сънародник" - началото на 1197 г.

    Събитията от края на XII век свързали трайно съдбините на двамата братя Теодор-Петър и Иван Асен I - на двамата в еднаква степен принадлежи заслугата за освобождаването на българския народ от византийска власт. Различията между тях се отнасяли по-скоро до средствата за реализирането на голямата цел. За разлика от Асен цар Петър разчитал на по-бавно действуващи, но за сметка на това на далеч по-сигурни средства. Това не му пречело с всички сили да „опустошава ромейските земи" и да печели победа след победа. В това ни убеждава тъжното признание на един византийски историк, че „никой от нас не се противопостави на Петър". Затова го броим като един от първостроителите на възобновената българска държава.